петък, 15 април 2011 г.

Кога порастваме?

Кога порастваме? Този въпрос си задавам от няколко дена, да не кажа и повече от седмица... Лудях, беснях - млада бях. Сега още съм млада, но... пораснах ли? Усещам, че съм спечелила много с това, но някакси не може и да не съм загубила. А какво ли е то? И идея си нямам...
Проблеми с гнева - вече ги забравих. Почти. Бяха някога. Особено при отхвърляне. Вече отдавна не държа някой да ме харесва или ако видя, че е безпричинно за мен едва ли не, да му дам според моите си разбирания поводи за това...
Разбираме ли майките си, едва когато ние самите станем майки? Разбираме ли дори работодателите си, когато ние самите станем такива? Какво е опит? Житейски. - Едно относително понятие...
Харесвам живота, именно защото винаги има на какво да ме научи. Може би защото винаги съм искала да се науча. Неотдавна си мислех това една сутрин на път към университета как ще разбера истински живота преди смъртта си. И този път не ме беше страх от нея. Колко хора си причиняват какви ли не страдания за нещо, което неизбежно ще им се случи... И този страх, колкото и полезен като инстинкт за самосъхранение, толкова и пагубен, ако вземе връх и отнеме мигове от живината...
Никак не съм добра, а преди още по-малко бях. През тежкия път, който изминах до възрастен, си мислех как озлоблението е онова, което ме крепи. Сега осъзнавам, че то трови само мен. Порастнах ли? Какво се случи? А какво е онова, което изгубих? Дали и тук важи казаното, че като печелим, не знаем колко губим?...

Няма коментари:

Публикуване на коментар