петък, 15 април 2011 г.

Кога порастваме?

Кога порастваме? Този въпрос си задавам от няколко дена, да не кажа и повече от седмица... Лудях, беснях - млада бях. Сега още съм млада, но... пораснах ли? Усещам, че съм спечелила много с това, но някакси не може и да не съм загубила. А какво ли е то? И идея си нямам...
Проблеми с гнева - вече ги забравих. Почти. Бяха някога. Особено при отхвърляне. Вече отдавна не държа някой да ме харесва или ако видя, че е безпричинно за мен едва ли не, да му дам според моите си разбирания поводи за това...
Разбираме ли майките си, едва когато ние самите станем майки? Разбираме ли дори работодателите си, когато ние самите станем такива? Какво е опит? Житейски. - Едно относително понятие...
Харесвам живота, именно защото винаги има на какво да ме научи. Може би защото винаги съм искала да се науча. Неотдавна си мислех това една сутрин на път към университета как ще разбера истински живота преди смъртта си. И този път не ме беше страх от нея. Колко хора си причиняват какви ли не страдания за нещо, което неизбежно ще им се случи... И този страх, колкото и полезен като инстинкт за самосъхранение, толкова и пагубен, ако вземе връх и отнеме мигове от живината...
Никак не съм добра, а преди още по-малко бях. През тежкия път, който изминах до възрастен, си мислех как озлоблението е онова, което ме крепи. Сега осъзнавам, че то трови само мен. Порастнах ли? Какво се случи? А какво е онова, което изгубих? Дали и тук важи казаното, че като печелим, не знаем колко губим?...

"Без жаргон не сме актуални" (26.11.2010)

Тази сутрин прегледах някъде статия с подобно заглавие. Признавам, че на диагонал прочетох, както много от Вас сигурно на диагонал ще прочетат постинга ми.
Веднага свързах с жаргона по медиите, лъжливите новини, някъде четох и за това.
Печалбарите, както ги нарекоха по някоя от статиите, или онези журналисти, които не търсят истината, а виждат една десета от всичко, което се е случило, не желаят и да видят повече, и после оставят на въображението си да напишат определена новина.
Или ако няма умрял, то тя не е сензационна новина. Какви сензации търсят те и наистина ли ги търсят на правилното място?
Нима много от реално действащите журналисти могат да се нарекат такива?
А какви ли са критериите за журналист ?
Мисля, че първото основно правило е да си обективен, реалист.
Не ми е нужно да съм учила за това, че да знам какво му трябва на обикновения гражданин по медиите, защото знам какво ми трябва от екрана и вестниците на мен. Знам какви са моите потребности и това е да не ми пълнят главата с лъжи и глупости по медиите, искрено бих искала да им имам доверие, но...
Самата аз съм срещала статия, която отразяа по крайно изкривен начин дори самите факти, камо ли гледната точка - хайде да приемем, че журналистът има право на собствена.
Четох сега, че едно дете било ударено, в болница, но не и убито, както се пресъздава в новината за случая. Да не говорим и за превозните средства, които са променени.
Тези хора са възмутени, както неотдана бях възмутена и аз, близка по случай, отразен от една вулгарна медия, по един вулгарен начин.
"Келеш едва не уби..." и т.н., и т.н. подобни определения често можем да срещнем по статиите например. И не ми казвайте, че това е нормално, защото не е!
Оставям си правото това да е единствено моето мнение, но вярвам, че има много хора, които дори нямат мнение по този въпрос.
Жаргонно написани статии, журналисти, даващи наляво и надясно вулгарни определения за хората и после...
Да не забравяме, че медията е наистина петата власт. И не трябва да не сте критични към това, което срещате по тях, камо ли доверчиви. Защото утре Вас ще нарекат някъде келеш и много други ще повярват на журналиста, който се изживява само като такъв, а мисли единствено за собственото си развитие по възможно най-бързия начин, ако може да стане, и дори и през трупове. Защото ако напишат нещо лъжливо за Вас по медиите, то може да Ви убие. Защото хората все още твърде сляпо вярват и не поставят ясно гражданската си позиция и искане за обективна медия пред тях.
Ако в един вестник за Вас напишат, че сте убиец, а Вие не сте такъв, само няколко ще повярват, ако прочетат. Но ако напишат в десет, няма ли да срещнете социалната изолация?!?
И това би могло да Ви убие.
Докога журналисти ще променят казаното от хората? Нима не трябва да им остане единствено стилистичното оформление и това да няма граматични и подобен род грешки? ...
Нима можем да вярваме на журналистите, че наистина ровят в един случай и поне са имали достатъчно информация, че да ни кажат мнението си?
И не е въпросът да не Ви нарекат убиец, ако наистина сте такъв, а наистина да са се докоснали до драмата, и видели за какво става на въпрос, да го кажем по -простичко.
Но убиец не е жаргон. Келеш и подобни приемаме за жаргон. Най-малкото е излишно, да не говорим и дори обидно за читателите!, да дават сами определения за определени хора, за които пишат. Нека оставят жаргона за нас, не мислите ли?
И нека оставят въображението за нас. Нека не четем тяхното такова, а да галят нашето... Това е тънкостта да си добър журналист, а не да показваш на цяла България колко можеш да си вулгарен и груб.

Капризи, мечти и любов... (27.10.2010)

Вчера реших да поразгледам отново по магазините и най-накрая да сменя чантата си - - горката, имаше "крещяща нужда" да излезе в пенсия'. Така правя с всекидневните си чанти май - нося ги буквално до скъсване. Дали защото не съм маниачка на тема "пазаруване", или... съм капризна. И като трудно ще си харесам нещо ново, се примирявам със старото възможно най-дълго.
До скоро и с дрехите така - все не ми харесва нещо с шарките, не знам си какво, та си взимах възможно най-изчистени модели.
Е, за чантата отново го умувах много - ако е голяма, пък ще взема пак да ходя като с чувал, ако е малка пък, отново ще стои прекалено грозно и не ми е практично... никога не съм била особен фен на аксесоарите, така че и чантата ми никога не се явяваше такъв.
Е, пазарих си от една жена, за която знаех, че ще изтърпи капризите ми и туткането в избора. Такива трябва да са продавачките - услужливи и търпеливи, с подход.
Желанието да продадеш е хубава основа за продавачеството, но не и да очакваш от всеки огледал ти стоката да я купи. А има и такива като мен - просто влизат, оглеждат дълго, или не чак толкова, влизат и по няколко пъти, после могат и за 3 минути да се върнат и веднага да купят това, което е занимавало акъла им след излизане от магазина. Но е трябвало да влязат и огледат поне няколко пъти. А понякога и възможно най-много магазини.
Спонтанно се реших и на смяна с колана, и тука бях просто оглеждала няколко пъти, за да си дам идеята за следващия, който искам.
Но не какъв да е колан исках!... Не знам защо реших, че колкото по-вечен", толкова по-добре. В последните години направих стълбицата в качеството и цената, докато вчера си купих такъв от истинска кожа.
И отново се почна едно умуване, едно гледане, хем да е различен, хем да не е прекалено ексцентричен, хем да се забелязва*. Заговорих се с продавачката колко ли мъчен клиент съм и й трябват само трима такива като мене сигурно, за да се прибере вечерта изстискана от умората.
Е, тя разбира се не се съгласи с мене. Е, и аз не си казах откъде ми идва самочувствието в магазина - защото знаех, че ако там не си харесам, едва ли ще си харесам от другаде. Пък и имам етиката, ако нямам твърдото намерение да купувам и убеждението, че от тука все нещо ще задоволи вкуса ми, едва ли ще я занимавам толкова. Понякога не ме бърка да дам повече пари за нещо, но да знам, че наистина ми харесва, а понякога просто правя някакъв компромисен вариант.
Когато най-накрая се спрях на нещо, възможно най-обединяващо ми множеството изисквания, жената започна да ми го реже. Наложи се дори няколко пъти и даже да махне малка част от камъните по него. Пошегува се, че сигурно наистина съм много капризна, след като не ми се получава няколко пъти.
Но всъщност не искам да ви говоря за един от най-омразните ми процеси - този на пазаруването. А за това как се наведох на определени мисли. За капризите, и по-специално тези в любовта. Дали заради това все не ми се получава? Може би хората сме капризни, както от дрехи, така и до любовта. Ако рядко истински си харесваш дрехата или чантата, или колана, дали пък и рядко наистина обичаш?
Ако понякога се примиряваш с изчистените модели, вместо многозначността на шарките, дали не сме така и в любовта - не можем да приемем недостатъците, или когато е спорно дали са такива?
Съпоставката на иначе едното крайно незначително, или просто суета, до нещо, което заслужава повече внимание, дойде от наскоро постигналата ме мисъл - от ситуация, в която си извадих извода, че явно за хората трябва да съдя от дребните неща, та да си направя извода какви ли биха били и на по-големи.
Е, ако направя този извод и за мен сега... Аз знам, че аз съм си виновна да не ми се получава. Оправдавам се със страхът си от обвързване, но дали е само това?
Дали не се вталявам прекалено?
За мен важи една чалга песен -
"да не сме в магазин,
в любовта не е така -
счупено, скъсано,
да се смени..."
- много добре би описала мен.
Дали ако искаш от живота или всичко, или нищо, и най-доброто от него, наистина го получаваш, или си оставаш сам?!? Някой беше казал, че "Едно от най-забавните неща в живота е, че ако поискаш от него най-доброто, обикновено получаваш именно него". Дали е така, или е руска ролетка, в която рискуваш и да останеш сам?!?
Сетих се една басня, когато:
Един човек умрял и попаднал в Рая. Приближил се до Бог и му казал: "Господи, аз бях толкова набожен, спазвах всички заповеди, бях ти верен слуга. А всичко, което постигнах в живота си, е двустаен апартамент в една съборетина и запорожец." Господ нищо не отговорил и го извел на улицата. Там имало великолепна голяма къща и прекрасен мерцедес. "Всичко това те очакваше - казал му Той. - Но ти мечтаеше за други неща..."
Дали пък прекаленото мечтаене е за добро, или е основа за самотата? Капризът не е ли в следствие на мечтаенето за истински красиви неща?
Може би за това и посредствените хора са най-щастливи, посредствени в любовта, в живота, не искат прекалено... Да, и аз знам колко малко му трябва на човек, но в същото време... си мечтая за други неща.

Да обиколиш света, за да го обикнеш... (25.10.2010)

Да Ви споделя какво интересно ми се случи тази седмица, ако на някой се стори интересно и вълнуващо както на мен.
Бях пред салона и разговарях с продавачката от отсрещния магазин, когато се понесе миризмата на пържен лук. И малко след като обсъдихме колко тя мрази това, а аз какъв почитател съм на лука, забелязах откъде идва миризмата - от буса, спрял същия ден пред салона.
Седнал в него, човек на възраст си готвеше, заобиколен от две кучета. В последствие разбрах, че това са Том и Томи - най-добрите му другари.
Малко по-късно реших да помета тротоара от нападали листа. Човекът потърси погледа ми и щом го срещна, последва въпросът: "Do you speak English?". Повдигнах вежди от учуда и отговорих положително.
След кратък разговор обещах за всеки случай на следващия ден да си взема и речници, ако ми убегне някоя и друга дума
Искаше да ми вземе интервю за дневника си. Човек на 67 годишна възраст, пенсионна възраст, холандец, обикалящ Европа от 3 години с буса си, добре пригоден да е дом за него, и двете му кучета. Имаше си план, показа ми го. Във всяка от страните прекарвал по 6 седмици, обикалял на зиг-заг. Идваше от Румъния, следващата страна е Турция.
За деня прекарах няколко приятни часа в разговори с този човек. Съответно и аз му зададох много въпроси, как успява, какви впечатления е натрупал и т.н.
Списва си блог. При въпросът ми за скайп и фейсбук, отговори, че няма. Прекарвал по 2-3 часа в интернет на ден, да списва блога си и провери и-мейл-а си, ако има и другите регистрации, нямало да му остане време да наблюдава градовете, в които спира. :)
Побързах да се похваля на въпросната продавачка - видиш ли, имаме си обикалящ Европа човек на улицата, но тя не се впечатли особено. Имаше достатъчно проблеми, че да обръща внимание на такива неща... Въпросът не е до проблемите, въпросът е да си любознателен не само относно собствената си личност и живот, а и за всичко, което е около тебе, хората, животните, светът. Може би тогава ще осъзнаеш и белотата на повечето си кахъри.
На по-следващата сутрин трябваще да заминава - имаше план. А аз намерих бележка до вратата:
Good morning
we are going to ... now!
Good luck and all the best !
Pieter

Как се чувствам ли? (20.10.2010)

Добре, ама ще се оправя. Моят свръх аз е взел да ми чете конско, чувствам се лоша, иде ми да избягам, ама от себе си няма как да избягаш. Измъчват ме скрупули от една страна. Че не съм това, което очакваха от мен. По дяволите, защо очаквахте да съм нещо друго от това, което просто съм?!?
Дали имам причини... имам си, но ще звучат само като оправдания, голи оправдания, като голият охлюв вчера решил да се разходи из салона ми... Ако ситуации до този момент в живота ми бяха други, аз щях да съм друга, но такава съм, каквато съм... Трябва да се приема отново. Не мога да надскоча себе си и времето. Пустото чувство за време...
Неудоволствието ме потиска.
Сигурно по-лесно ще е да се поддам на някой невротичен симптом, при който другите просто ще се загрижат за мен, но не... Искам да присъствам*, да живея... макар и понякога подвластна на неудоволствие. Проблемите са, за да се решават. Те са в главите ни. Дори няма проблеми, има само задачи за решаване.
Вземането на решения винаги ме е плашело, за това повече от всичко съм искала да поемам отговорност. Именно тук искам да надскоча себе си. А животът е низ е от решения. Животът ме е плашел.
Тук мога, искам значи мога. Тук вече мога да надскоча себе си. Светът и другите не мога да променя, хода на събитията, независими от мен също, но мога да променя себе си. И ето...
Имам си достатъчно собствени желания, че да изпълнявам чуждите за мен.

Размисли сутрин на кафе, някъде преди година...

Напоследък осъзнах, че колкото по-малко говоря, толкова по-добре. Не е важно да говоря много, току виж взема, че кажа някоя глупост и после взема, че съжалявам. По-добре да започна да слушам повече и по-добре...
А друг път яд ме е, че не говоря на точното място точните думи, все изпускам сякаш момента...
Много си мълча и все ме питат какво ми е. Може и понякога за странна дори да ме имат, знам ли ги. Не, това не е така - те и без това си ме имат за странна малко, дори и приятелите ми, но са ми свикнали.
Но понякога клиентите ми сякаш много ценят именно това. Оставям ги те да ми говорят. И забелязах, че сякаш повече ми говорят. Или може би не заглушавам ушите си със собствените си 'тревоги'...
Всеки иска да бъде изслушан, да бъде чут. Оставяш собственото си его настрана в този момент и оставяш хората да говорят....
Всеки говори за себе си. Хората имат странната тенденция в общуването си да говорят преди всичко за себе си и не слушат околните. Както някъде някой беше казал, че хората не слушат дори другия, просто чакат реда си да говорят.
Дори не случайно не списвам и често блога си, но не се отказах от самата идея за него. Идеята си е много хубава - хубаво е да знам, че все някой ще прочете това, но...
Осъзнах, че може би е по-добре да чета повече. Така и направих. Дори се записах в градската библиотека. Жанрът, който напоследък повечко чета, е психоанализа. Да се науча да анализирам първо себе си по-добре, после и околните.
О,и да не си помислите, че въобще не говоря вече с хората около себе си... Ето вчера с една клиентка си говорихме за компромисите. За младежката импусивност и все повечето компромиси с възрастта. С друг пък си говорихме се любовта и как понякога можем да сбъркаме примерно силното сексуално влечение с любов, за самотата, за работата...
Много хора са самотни. Знам какво е по принцип. С разликата, че през по-голямата част от живота си не съм изпитвала остра нужда от някой около мен. Все да съм до хора, но... преди всичко със себе си или просто като наблюдател.
О, и сетих се за какво много интересно нещо още говорехме с онзи клиент. А може би той говореше, беше ми изключително интересно да слушам. Та говорихме си как понякога възприемаме хората не такива, каквито са всъщност, а каквито ни се иска да бъдат. Една от най-големите ми грешки досега в общуването ми с хората. Другата голяма беше да се науча, че почти винаги хората не мислят като мен и най-странни и нелогични за мен могат да бъдат мотивите им.
Та това е засега от мен. Благодаря, че ме изслушахте.

"Децата пишат до Бог"

Аз пък попаднах на откъс от тази книга "Децата пишат до Бог". Напомня ми на една друга, която започнах да чета и се страхувам да довърша - "Мистър Бог, това е Ана".
Аз самата се чувствам още дете и откривам себе си в тези редове. Може би и Вие ще откриете себе си.


- Небето е синьо, когато си в добро настроение ли, Господи?
Надя, 3 клас

- Хората толкова страдат на Земята, нима в твоя ад е още по-зле?
Радик, 4 клас

- Аз Те обичам, разбира се, но повече обичам мама и татко. Нали не се сърдиш?
Зоя, 3 клас

- Какво значи това: всичко е по Божия воля?! И лятото, и болестта на мама, и войната?
Марат, 2 клас

- Харесва ли Ти това, което става на Земята?
Андрей, 4 клас

- Добре, Христос е страдал заради хората, а заради какво страдат хората? Гриша, 4 клас

- А когато стрелят на Земята, Ти какво, не чуваш ли, Господи?
Валери, 2 клас

- Защо на едни Ти помагаш, а на мене — не?
Алик, 2 клас

- А на другите планети Ти ядосан ли си?
Андрей, 2 клас

- Господи, има ли те изобщо?
Александър, 2 клас

- Ти защо си такъв — отначало си лош, а на другия ден — прекрасен?
Оля, 2 клас

- Ти какво мислиш, ние ще имаме ли нормален свят или не?
Света, 3 клас

- Кога е започнала любовта на Земята?
Катя, 4 клас

- Може би мога да Ти помогна с нещо?
Света, 2 клас

- Ти можеш ли да направиш така, че да няма нещастни случаи при хората?
Лада, 2 клас

- Какво Ти е направил моят татко, че толкова не му върви?
Витя, 3 клас

- Ти си добър, но защо трябва хората да те молят: направи това, изпрати онова.
Наташа, 4 клас

- Господи, хайде да бъдем приятели!
Федя, 1 клас

- На Земята има толкова нещастия и страдания, за да не им бъде на хората жалко да умират ли?
Игор, 4 клас

- Ти ли пращаш бурята?
Ася, 2 клас

- Как да живея, че всички хора на света да бъдат щастливи?
Лиза, 2 клас

-Какво ще стане, ако хората не Те обичат, а се страхуват от Тебе?
Руслан, 2 клас

- Къде отиват сенките?
Тоня, 3 клас

- Бих искал да знам, какво е набелязано при Тебе: още едно наводнение или Земята ще изгори с огнен пламък?
Кирил, 4 клас

- Ти смееш ли се някога? Плачеш ли?
Олга, 3 клас

- А ние да не би да сме Твоите играчки?
Саша, 2 клас

- Ти щастлив ли си?
Евелина, 1 клас

- На какъв език говорят душите?
Рая, 4 клас

- Ако нещо ме боли, това означава, че Ти ми се сърдиш ли?
Гога, 4 клас

- Ти си директор на времето ли?
Нона, 2 клас

- Скъпи Боже, моля те, направи така, че започвайки от баба и завършвайки със слоновете, всички да бъдат щастливи, сити и обути.
Тоня, 2 клас

- Дай здраве и щастие на мама, баба, чичо Федя, чичо Саша, чичо Боря и на другите ми бащи.
Никита, 2 клас

- Господи, аз съм Ти благодарна за всичко, което Ти по-рано си направил за мен. Но ми помогни сега. Моят татко е в затвора без да има защо и ето той вече е там 8 месеца. Аз го чакам през цялото време. Ако имах възможност, щях да го освободя. Аз много те моля, помогни ми. Това е най-голямата ми молба. После вече никога няма да те безпокоя. Дори ако се случи да умирам.
Ира, 4 клас

- Дай ми вълшебна пръчица и ще Те оставя на мира.
Гарик, 2 клас

- За какво да те помоля? Ами че Ти сам всичко знаеш.
Алик, 4 клас

- Изненадай ме, Господи.
Артур, 3 клас

- Не моля за себе си, за човечеството моля. Направи така, че всички на света да живеят с 11 години повече, отколкото им се полага.
Артур, 2 клас

- Покажи ми как Ти ме обичаш.
Ерна, 2 клас

- Хайде да се уговорим, Господи, аз вярвам в Тебе, Ти — в мене.
Ляля, 2 клас

- Спасявай хората не от грехове, а от самота.
Сергей, 3 клас

- Аз написах стихове. Те са срамни. Аз никому не ги показвам, но на Теб, Боже, ще ги покажа. Ето ги.
Възрастните плачат със сълзи.
Възрастните плачат с очите.
Малките плачат със сърцето,
Малките плачат с живота си.
Но ако възрастният плаче като малък,
значи той наистина плаче.
Марик, 4 клас

- А Ти си хитър, отначало позволяваш на човека да съгреши, след това той се разкайва и Ти му прощаваш. Получава се , че Ти винаги си добър. Хитро.
Толик, 4 клас

- Знаеш ли, макар да ми се струва, че нямам душа, все пак понякога тя ме наболява.
Роман, 2 клас

- Слушай, живот ни дават родителите, а го отнемаш Ти.
Ерна, 2 клас

- А времето, когато ние спим, защо ни се смята за живот? Не е правилно това. Насън ние дори не ядем.
Женя, 4 клас

- Уважаема Татяна Ивановна, на въпроса, поставен от писателя Димов, "За какво би искал ти да помолиш Бога?", мога да отговоря: Това е моя тайна и аз нямам намерение да я разгласявам. С уважение, винаги на Вашите услуги...
Х. 4 клас

- Желая Ти всичко най-хубаво в живота.
Степа, 1 клас

- Цветята Ти са се получили по-добре, отколкото човека.
Галя, 4 клас

- Не се страхувай, Господи, аз съм с Тебе!
Андрей, 1 клас

- Вярно ли е, че всеки човек си има свой ангел-пазител? Ако е да, кой е моят ангел? Аз бих искал да се сприятеля с него.
Едик, 4 клас

- Ех, да имах Твоите възможности!
Олег, 2 клас

- Аз Тебе те уважавам заради вярата ти в човека.
Игор, 3 клас



- От какво същество се е появила котката?
Лена, 3 клас


ЗАЩОТО ТЕ ОБИЧАМ!

Препоръчвам Ви книгата на Марк Твен "Писма от Земята" и "Автобиография".Поставят се въпроси за устоите на човешката цивилизация,подлага се на рязка критика религиозният морал и се показва ценностната деградация на буржоазията.
Няма какво повече да Ви казвам за нея-просто я разгърнете за миг дори в някоя книжарница,ако вече не сте я чели, и съм сигурна,ще Ви заинтригува,дори и да не споделяте написаното,то поне тя определено ще Ви провокира.